Но сега ми се подсмиват по-младите от мене, Чиито бащи не бих приел да туря с кучетата на стадото си;

 Защото в що можеше да ме ползува силата на ръцете им, Човеци, чиято жизненост бе изчезнала?

 От немотия и глад те бяха измършавели; Гризяха изсушената земя, отдавна пуста и опустошена;

 Между храстите късаха слез, И корените на смрика им бяха за храна.

 Бяха изпъдени измежду човеците, Които викаха подир тебе като подир крадци.

 Живееха в пукнатините на долините, В дупките на земята и на скалите.

 Ревяха между храстите. Събираха се между тръните;

 Безумни и безчестни, Те бидоха изгонени от земята.

 А сега аз им станах песен, Още им съм и поговорка.

 Гнусят се от мене, отдалечават се от мене, И не се свенят да плюят в лицето ми.

 Тъй като Бог е съсипал достолепието ми* и ме е смирил. То и те се разюздаха пред мене.

 Отдясно въстават тия изроди, Тласкат нозете ми, И приготовляват против мене гибелните си намерения+,

 Развалят пътя ми, Увеличават нещастието ми, И то без да имат помощници.

 Идат като през широк пролом; Под краха нахвърлят се върху мене.

 Ужаси се обърнаха върху мене; Като вятър гонят достолепието ми; И благополучието ми премина като облак.

 И сега душата ми се излива в мене; Скръбни дни ме постигнаха.

 През нощта костите ми се пронизват в мене, И жилите ми не си почиват**.

 Само с голямо усилие се променява дрехата ми; Тя ме стига както яката на хитона ми.

 Бог ме е хвърлил в калта; И аз съм заприличал на пръст и на прах.

 Викам към Тебе, но не ми отговаряш; Стоя, и Ти просто ме поглеждаш.

 Обърнал си се да се показваш жесток към мене; С мощната Си ръка ми враждуваш;

 Издигаш ме, възкачваш ме на вятъра, И стопяваш ме в бурята.

 Зная наистина, че ще ме докараш до смърт, И до дома, който е определен за всичките живи.

 Обаче в падането си човек няма ли да простре ръка, Или да нададе вик в бедствието си?

 Не плаках ли аз за онзи, който бе отруден? И не се ли оскърби душата ми за сиромаха?

 Когато очаквах доброто, тогава дойде злото; И когато ожидах виделината, тогава дойде тъмнината.

 Червата ми възвират, и не си почиват; Скръбни дни ме постигнаха.

 Ходя почернял, но не от слънцето; Ставам в събранието и викам за помощ.

 Станах брат на чакалите, И другар на камилоптиците.

 Кожата ми почерня на мене, И костите ми изгоряха от огън.

 Затова арфата ми се измени в ридание, И свирката ми в глас на плачещи.